Monday, 23.10.2017, 6:59 PM
Welcome Guest | RSS

The Kakalashka!

Main | Registration | Login

Main » Articles » За живота от нещата

Тънка кафява линия
Част от мейлите ми към един състудент, който замина на бригада в САЩ, след 1вата ни година като студенти. Интересуваше се как вървят изпитите на групата. Понеже аз никога в живота си не съм отговарял просто, реших да опиша чувствата си спрямо изпитите, на които се явявахме 2ри сместър, 2ри курс в Стопанска академия.
Всички лица от мейлите са реални и имената им не са променени.
Публикувам 2 от мейлите тук. Съвсем лекички промени съм направил - главно съм махнал правописните грешки (и съм създал нови в процеса). Заповядайте...

Из дневника на един войник...

Photobucket

Виетконг, област Свищов
Геерал Калоян Георгиев, по прякор "Печения"

Мина редовната част от войната. 4 битки. Много доблестни мъже изгубихме тези дни (призраците им още ми се явяват на сън (особенно на Николета :) ), избихме много чарлита (Charly - виетнамски войник). Вече искам да се прибирам. Войната е към своя край. Поне за мен. Съжалявам, че няма да мога да помогна на тези, които остават след мен да бранят родината. Нагледах се на кървища, откъснати крайници и painkillers. Но да започна отначало:

14.06.2007г. 08:00 Свищов, Виетконг - зона "Стая 1". Обсадата на крепост "Прогнозиране и планиране"

Явихме се цялата рота на посоченото от щаба място в посоченото време - 8 часа сутринта в зона "Стая 1". За щастие не бяхме само ние. Съпротивата беше изпратила още 2 роти, с които сформирахме отряд "М.И.О". Имахме числен и психически превес. Заехме местата си в окопа. Зоната е голяма - всеки си намери място. Рота "32" се скупчихме на едно място и зачакахме появата на врага.
Те не закъсняха. Както ни бяха казали от шпионажа, появиха се точно в 08:10, нищо неподозиращи. До мен седяха редник Дидо, по прякор "Дългия" и private Кепов, по прякор "The Trojan". Трябваше да се прикриваме един други. Изчакахме да раздадат оръжие на всеки и изкрещях "ATTAAAACK!!!". Чарлитата знаеха за атаката. А не трябваше, все пак беше засада. Още в началото "Дългия" попадна под вражески огън и трябваше да се измести наи-отзад зад ротата, за да не го убият. Започнах да отстрелвам врага един по един - 1, 2, 3, 4, 5, 6... навсякъде имаше кръв, взе да ми призлява, малко не ми достигаше... за 3ка. Погледнах към Кепов - съющата работа. Зад прикритието си чувах разговора на чарлитата - от цялата работа разбрах само "Чоу чан" и "Чиуауа - tasty". Към 09:30 настъпи затишие на фронта. От щаба наредиха отстъпление. Бяхме изгубили само двама, трима по време на битката, защото се мъчиха да стрелят с оръжието на този до тях или имаха допълнителен пищов. За щастие нямаше жертви от моята рота.
Наредих изтегляне на редиците. Скрихме се в окопите на "VIP"-а и зачакахме на кафенце нови заповеди. Знаехме, че този път ТЕ няма да са сами. Много не издържаха на психическия натиск и си тръгнаха - към Троян. Сещаш се. Аз знаех, че много от нас няма да издържат следващият сблъсък. Имах кофти предчувствие, че ще съм един от тях. Не споделих с никой. Аз съм главнокомандващ - не биваше да виждат страха в очите ми. В крайна сметка, втора атака нямаше. Обадиха се от щаба с резултатите, аз - 4, Кепов и Дидо - 3... ордена "Стара планина".
И до днес продължавам да си мисля, че всичко беше ранота на вътрешен човек при чарлитата. Шпионите си знаеха работата. Всички си въздъхнахме и се отдадохме на заслужена почивка. Фризби, федербалче...
Битката беше спечелена. Не и войната.

20.06.2007г. 13:30 Свищов, Виетконг - област "Стая 41". Битката на статистите.

При навлизането в "Зона 41" търсех с поглед приятелски окопи - беше ми обещано подкрепление от щаба. Уви, такова липсваше. Веднага класифицирах мисията като самоубииствена. Бяха ни въоръжили с най-модерното оръжие - учебник по статистика от 25лв. Пращаха ни за зелен хайвер. Не чувствах голяма опасност за живота си. Виж, Кепов бях сигурен, че ще падне жертва. Точно 20 минути след като започна битката, прогнозата ми се оказа вярна - Кепов стана от окопа първи и се хвърли в самоубийствена атака с празен лист. Отстреля 2ма, 3ма по пътя си, докато аз го прикривах от окопа. След секунди стигна до главнокомандващия на чарлитата. Успях единствено да изкрещя "НЕЕЕЕЕЕЕЕЕ!!!" преди да видя как без особенна трудност чарлито му разказа играта. Гръмна го - 2 пъти. Веднага след него загина и Виктория. Повече никой не посмя да напусне окопа по-рано от предвиденото. Огледах се наоколо - виждах само хора с нисък морал, молещи се да се приберат. Слави дъвчеше партенките си и се взираше в далечината, където трябваше да са чарлитата, "Дългия" беше извадил бойният си нож и драскаше някакво писание в калта - успях ад разчета само думите "The Horror" и "Adult Dipers", не знам за какво ставаше на въпрос. Изведнъж радиото ми изпращя - беше капитана. Искаше да запазим позиции до 3 часа. След като предадохме личното оръжие, отново зачакахме заповеди на кафенце в "Бокса". Не се притеснявах - бях отстрелял прекалено много врагове за да загина ей така.
Точно в 3 се завърнахме в област 41. Беше тихо. Прекалено тихо. Ситуацията въобще не ми харесваше. Нещо намирисваше и това не беше Слави.
Беше засада. Тръгнахме да се изтегляме. Един по един започнахме да се измъкваме. Слави беше застигнат от заблуден куршум и падна покосен. Не отчетох пулс. След малко и Дидо падна в боя. Отидох при него и вдигнах тялото му. Той се изхлузи на земята и ме накара да го оставя. "Продължи без мен" каза ми. Отдаде ми чест и заспа вечен сън. Бях последен. Нормално - бях геерал. С доволна усмивка на лицето започнах да се изтеглям. Стрелях напосоки и с всеки куршум свалях по един от чарлитата.
Тогава се случи.
Видях вражеския геерал. Репих да отмъстя за Кепов. Думите на чарлито отекнаха из небосвода - "Кой е тоя, който е писал, че модата и медианата са равни?". Погледнах го в малките очички и изкрещях "It's me MUTHAFUCKAAAA!!!, пуснах няколко куршума по негов адрес и продължих да се изтеглям. Усетих мокро чувство между плешките си. Пареща болка. Причерня ми, краката ми омекнаха, обля ме студена пот. "Не! Не е възможно! Аз... аз... писах... писах много!" - думите излизаха трудно. Успях да напипам прострелните рани на гърба си. Копелето ме беше отстреляло в гръб - 2 пъти. Все още не можех да повярвам. Същисаният поглед не се изтри от лицето ми, дори когато тъмна пелена се спусна пред очите ми и ангела на смърта ме взе в меката си, но въпреки това хладна като мраморен под прегръдка.
Единственото, което ми мина през умът беше, че ще се срешнем пак. Дори знаех кога. На 20.07. сутринта - Денят на поправката...

Поздрав за всички "МИО" от СА "Д. А. Ценов", с които 4 години се борихме срещу врага. Въобще не образно казано...

Още статии:
1. "Всички мъже сте еднакви!"
2. По следите на изчезналата Какалашка
3. Порното е нормалното развитие на живота ми. Интервю


Photobucket
Category: За живота от нещата | Added by: momoneymain (03.07.2010) | Author: MoMoneyMain
Views: 9270 | Rating: 5.0/3 |
Total comments: 0
Only registered users can add comments.
[ Registration | Login ]

Login form

Search

Site friends



    

Приятели:
IGB Advertising Ltd.

Statistics


Всички на линия: 1
Кибици: 1
Наши: 0