Monday, 23.10.2017, 2:45 AM
Welcome Guest | RSS

The Kakalashka!

Main | Registration | Login

Main » Articles » За живота от нещата

Из дневника на един Job Hunter...
Винаги съм си мислел, че писането на статии ще ми докарва нормални доходи в един момент от живота ми. За това и започнах този сайт. И все пак, трябва да съм подготвен за вариант, в който цялата тази работа с писането може и да не проработи. Равносметката не е на моя страна - за година и половина списване на сайта имам спечелени едва 10лв. Които още не съм си взел. Всъщност 5лв, защото трябва да ги разделя с колегата - и той яде. Равносметката е жестока. Но, както казах, винаги гледам да очаквам най-доброто, но да съм подготвен за най-лошото. За това един светъл ден реших, че трябва да си намеря работа...
Като всеки нормален човек и аз си мисля, че в мен има нещо специално, което ми дава преднина пред други хора. Като всеки нормален човек и аз не знам какво е това специално нещо, но много, много, много се надявам да не е Синдром на Даун. По тази причина - въоръжен само със слабо чувство за хумор и детско желание за приключения се впуснах в първия си Job Hunting (което на български се превежда като Джоб Хънтинг)


Photobucket .
Джоб Хънтър

Опит 1
Слънчев Бряг винаги е бил нещо като Лас Вегас-а в България. 90 от 100 човека ще го отговорят веднага при запитване "Мисли бързо! Кажи ми един черноморски курорт!?" (не съм си измислил статистиката сам). Лятото беше в началото си и нямаше по естествен порив за мен от това да забегна към морето, където да стана барман в някой 5-звезден хотел, да нося кожена каишка около врата си с висулка тип "Зъб от акула", да разливам шотове на разюздани девойки за моя сметка и да жонглирам с бутилки скъп алкохол под звуците на Самба. Поне така си го представях.
Събудих се весел в деня на заминаването, освободих тенекиена кутиика от Str8 (където да прибирам листчетата с телефоните на гореспоменатите разюздани същества), оттренирах репликата "Това питие е от мен" с патоса на стар сърфист и изражението на Де Ниро в "Шофьор на такси" и събудих колегата, с който заедно трябваше да покорим черноморието.
Пътуването премина добре, ако игнорираме честите спирания по физическа нужда (тръгнахме рано, пихме кафе по пътя). Не знам колко хора са виждали Слънчев Бряг преди началото на сезона, но има доста индустриални зони, които изглеждат по-вълнуващо в такъв момент. Понеже нямахме уговорено интервю за работа, започнахме да ходим по хотелите. Спряхме се пред един, току що построен, огромен, същински паметник на чуждестранната инвестиция. На рецепцията ни казаха, че набират персонал и по-точно пикола (малшанс, но и пиколата черпят мацки и носят зъби от акула. Май...). Качихме се до Човешки ресурси и взехме по една бланка за кандидатстване. Носех си химикал, въпреки, че не си носех CV. Вероятно съм си мислел, че при нужда мога да си напиша такова за 5 минути. Всъщност, с тогавашният ми "огромен" професионален опит зад гърба, дори щяха да ми останат 2 минути да чопля семки.
Да - професионалният ми опит беше слаб. Под слаб, разбирай никакъв. Ето защо настъпи напрегната пауза, когато стигнах до тази част от бланката.
"Измисли си стаж" посъветва ме колегата.
"Ок, това го мога". Трябваше само да се сетя за хотел, който е достатъчно труден за намиране в Жълтите страници, да речем, и същевременно достатъчно истински. Единствено хотел "Шанс" просветна в съзнанието ми (което вероятно не говори добре за моралните ми норми). Беше перфектно - малко хотелче, скрито и все пак известно (вярно - известно с проституция и венерически болести, но целта, средствата, нали...). "Рецепционист" гласеше позицията. Готов съм за интервю...
Влязох при интервюиращия, който беше седнал на стола си и преглеждаше попълнената ми бланка с въпросително повдигната лява вежда. Предположих, че е от ръкописа ми и заех мястото си срещу него. Отговорих на тривиалните въпроси "Какво си завършил?", "Какво вършеше на предната си работа?" (импровизация, драги) и любимият ми "Кой ти беше любимият предмет в училище?". По средата на следващият си въпрос интервюиращият реши да играе вабанк - "Калояне, хубаво - обръснал си се, ама защо поне не си смъкна обиците и пръстените?". Доста уместна забележка.

Photobucket
Ето така ме виждаше интервюиращият, всъщност. Не, не като жена...

Спрях порива си да отговоря "Защото с тях съм пич" и понеже бях притиснат в ъгъла реших да изляза с шега - "А, това не е нищо, значи добре, че не дойдох по тениска". Тук е мястото да спомена, че съм стабилно татуиран. Вероятно и несъобразителен, тъй като тази реплика отприщи нов въпрос - "Защо?". Лаконично показах рисунките си.
"Съжалявам, но не набираме персонал за пиколо в момента" последва отговор. "Но на рецепцията..." опитах се да протестирам. "Съжалявам, приятен ден".

Опит 2
Цял живот съм се целил за работа в шоубизнеса. Въпреки, че позицията, за която се явявах - технически сътрудник в русенска телевизия, е толкова свързана с шоубизнеса, колкото производителите на маратонки са свързани с NBA.
Като типичен представител на зодия "Везни" винаги са ме влечали артистичните професии. Доста актьори са моята зодия. С тази мисъл в главата влязох в апартамента, в който се помещаваше телевизията. Здрависах се с управителя и се представих "Калоян Георгиев. 21 годишен. Везни.". Очаквах водопад от въпроси, който така и не дойде. "Заповядай насам, да ти покажа кое какво е". "Баси, колко съм добър" помислих си. От тогава обичам тези интервюта, които плавно и неусетно се превръщат в първи работен ден. За жалост втори път не ми се е случвало.
Последвах господина по коридора. Представите ми за телевизионно студио доста се разминаваха с обкръжаващата ме среда. Нямаше забързани хора със слушалки и изписани папки, нямаше гримьори, които се суетят над страхотна водеща на вечерни новини, не преминах покрай стая, в която да се снима детско шоу. По пътя си мислех за представите ми за света и реалноста всъщност.
Влязохме в малка стая, която беше наблъскана до тавана с телевизори, повечето "Юнос". "Това е работното ти място. Заповядай." рече господина и ми посочи стол стърчащ сред телевизори. Прескочих два телевизора, спънах се в трети, махнах телевизора сложен на стола, поставих го върху друг телевизор в дясно и седнах пред пулта, който беше поставен върху няколко телевизора събрани под формата на бюро. Ако телевизионният екран излъчва радиация, както казват, то в този момент бях толкова облъчен, все едно съм жонглирал с обеднен уран. Сигурно някъде в радиус от 200 километра гайгеров брояч отчиташе съществуването ми.

 Photobucket
Горе-долу така изглеждаше работното ми място, само че с повече телевизори...

"Така. Ето какви са ти задълженията - в момента върви филм по програмата...". Можех да кажа и сам, като се има в предвид, че бях заринат под лавина от телевизори. "...когато филма свърши пускаш рекламите, когато рекламите свършат, пускаш нов филм. Спирането и пускането става с натискане на шпацията на клавиатурата..". "Шпа... кое?" реших, че слухът ми ми е изневерил (също). "Шпацията" отговори учителят ми. "Съжалявам... кое?" опитах пак. "Шпацията" отново каза директорът, видимо раздразнен, и посочи бутон "Space" на клавиатурата. За момент усетих как двамата се гледаме мълчаливо, всеки мислейки насрещния за крайно глупав. "Ок. Разбрах." реших да наруша тишината. "Добре. А тази машина тук е микШерът, с който смесваме звук и картина за новините..." продължи словесните си престъпления директора "...но това после ще ти го обясня. За сега това - свършва филма, натискаш шпацията - започват реклами, свършват рекламите, натискаш шпацията - започва филм. Запомни ли?". Реших да не отговарям на такъв въпрос и седнах на мястото си.
След четири часа и два изгледани френски филма (което е с два повече от колкото бих искал да гледам някога) усетих, че не съм сам в стаичката. Обух си гащите и се обърнах към колежката, която отговаряше за музикалната версия на същия канал. Поздравих, запознахме се, след което тя реши, че вече сме достатъчно близки за да ми възложи част от работата си докато тя изпуши една цигара. "Значи, нареждаш песните, които искаш и ги пускаш като натискаш "шпатулата"..." обясни ми тя, посочвайки бутон "Space" и успявайки да изроди вече изродена дума, превръщайки я в реално съществуваща, но несвързана с диалога друга дума.
Тъкмо когато си мислех, че нещата не могат да станат по-дебилни, по коридора се разтича слабичък субект с телевизионна камера, който жизнерадостно оповестяваше, че мечката Нуша в зоологическата градина била родила, последвано от "Ето ти главен репортаж за новините!". Идеята се прие. По време на миксирането на новините, посредством микШер, успях да зърна и друга новина - по еди-кой-си път в 14:35 пътуващ автомобил без малко да се запали. Без малко.  Видях и репортажа, на който се виждаше колата, която съвсем леко пушеше. Директорът реши, че самият репортаж е прекалено кратък и изпрати оператора на улицата с думите "Поснимай още 2 минути как минават колите и се върни". Без малко да се запали колата, без малко да заработя в сериозна телевизия.
Още два френски филма по-късно реших, че животът ми е прекалено кратък за тази работа и си тръгнах.

Опит 3.
След поредица от неблагополучни интервюта реших да направя това, което всяко момиче прави преди да излезе на среща с мен - смъкване на летвата. Не - не кандидатствах за хигиенист, това не е да смъкнеш летвата, това е да вземеш летвата, да я счупиш с коляно и да я захвърлиш. Бях повикан на интервю за офис асистент във фирма за селскостопанско оборудване - агрегати, редосеялки, балеровачки и т.н.
В пика на един от най-горещите летни дни за сезона, аз наивно навлякох черна риза с дълъг ръкав и се пуснах да гоня кариера. Фирмата се намираше на края на града в стар апартамент. Това само по себе си не е плюс и малко отхвърля варианта за развитие в йерархията на голям концерн. Пък бил той и за селскостопанска техника.
Точен като швейцарец с часовник почуках на вратата (звънец липсваше). Нищо. Почуках пак. Пак нищо. Интервюто замираше още преди да е започнало. Бях облечен добре, бях точно където трябва, точно когато трябва, но някой беше забравил за срещата ни. Горе долу така протича и всяка среща с момиче в живота ми...
На третото почукване, което отстрани може и да е изглеждало като опит за взлом, отвътре се чу женски глас, който ми каза "Мини отзад!". Често съм се надявал да чуя тази женска заповед, но не при такива обстоятелства.
Заобиколих блока и след кратък размисъл влязох през балкона. Имаше стъпала, не съм се набирал или нещо такова. Отворих вратата и влязох в склад с хиляди резервни части за селскостопански машини. Предполагам. Посрещна ме женица на средна възраст, попита ме какво желая и след кратката ми интродукция ме накара да я последвам към малка стаичка, която изпълняваше функциите на офис/стая за интервюта/кафене/всекидневна едновременно. Добре, може и да не бяха най-големите играчи в бранша, но все пак - трябва да се започне от някъде.
След 10ина минути пристигна младеж, който седна пред мен, прехвърли CV-то ми за секунди и започна да ме пита неща, чиито отговор е записан черно на бяло в него. "Разбираш ли нещо от селскостопанска техника?" гръмна въпрос. Реших да не лъжа (толкова нищо не разбирам, че дори не можех да съчиня лъжа), "Ами ако мотиката е селскостопанска техника - да" (явно все пак съчиних лъжа) отговорих и показах 36 от 32-та си зъба в усмивка. Насреща нямаше усмивка. Дори за момент ми се стори, че чух няколко щуреца в тишината. "Виж сега, работата в какво се състои.." започна разказа си интервюиращия, "...вярно е, че търсим офис-асистент, но си имаме хора, които да стоят в офиса. Ти ще трябва от време на време да излизаш от офиса, да ходиш при клиенти, да им помагаш в интегрирането на техниката. Е айде, няма да е от време на време, ще е доста често. Ще им наливаш масло на машините, ще им сменяш части. Абе, реално погледнато, почти няма да стоиш в офиса...". На по-плавен преход от офис-асистент към селскостопански механик не бях присъствал.

Photobucket
Блестящата ми кариера (евентуално)

Такава метаморфоза не бях гледал и по Insects Weekend по Animal Planet. Явно тази работа не беше за мен. След интервюто оттренирах как да им откажа, когато се обадят за да ми съобщят, че аз съм избран за позицията. Обаждане нямаше. Малко ми беше обидно...

Опит 4.
София, дръж се, Калоян идва! "Разнообразието е в дъното на нещо" казал е някой. Реших и аз да сменя обстановката - да се обърна към столицата. Все пак, процента на обяви за работа в София е сломяващо по-голям от този в Русе. Сломяващо.
Ето така, един слънчев ден се запътих към ЖП гарата за да използвам 7-часовата услуга на БДЖ, наречена "С влак до София". На гарата нямаше тълпи от русенки с транспаранти "Връщай се скоро, Калояне", като о-тата са във формата на сърце, нямаше акапелно "Пътнико свиден", никоя не ме замери с бикини.
Избрах влака по простата причина, че мога да си пуша вътре, мога да си ходя до тоалетната когато си искам и дори мога да опъна морно тяло напреки на седалките. Явно, обаче, информацията ми за БДЖ беше доста стара. След случая "София-Кардам" пушенето във влак беше забранено, а не само гледано с неодобрение, както си мислех аз. Та, общо взето, трябваше 7 часа да преживявам най-големия си кошмар, като дори бях платил известна сума за това.
За мой късмет, след 3 часа пътуване спряхме на гара "Нещо си", където да изчакаме друг влак да дойде, поради причини прекалено маловажни за мен. След 3 часа без никотин, 99% от нещата в света ми се струваха маловажни. Влакът, който чакахме, интензивно закъсняваше. Няколко от спътниците ми взеха да обсъждат, че щял да закъснее с половина час. Точно толкова ми трябваше за да изпуша кутия цигари! Веднага излязох навън и запалих цигара. Точно след първата дръпка влакът, който чакахме дойде. Моят влак изсвири, за да отбележи потеглянето си. Аз изпсувах, за да отбележа разочарованието си от живота. Хвърлих цигарата и тръгнах да се качвам обратно. За жалост моят влак беше спрял малко след гарата и наоколо нямаше перон, а аз бях слязъл баш на ЖП линията, стъпал сигурно върху белите камъни, които я обграждаха. Казвам това, защото ако не се качваш във влак от перон, първото стъпало на вагона се издига на точно 1,80м от земята. Аз съм почти толкова. Почти. След известна бройка набирания и маневри, на които дори Йордан Йовчев би завидял, успях да вляза във вагона по начин, който аз наричам "Морж". това е, когато повърхността е прекалено високо за да вдигнеш крака си дотам, за това прехвърляш само горната част на тялото си. Абе, виждали ли сте как 100-килограмов човек излиза от басейн? Точна така ВЛЯЗОХ във вагона.

 Photobucket
Докато търсих снимка за да илюстрирам качването, намерих фотос на най-щастливият морж в света.
Виж го бееееее! Толкова е доволен от постигнатото!


След редица безуспешни медитации целящи да укротят никотиновия ми глад, един изгризан химикал и две пакетчета дъвки пристигнах в София.
След задълбочен рисърч за фирмата където кандидатствах, бях открил доста интересни неща. Някъде и отнемаха лицензи, на други места я съдеха. Дори, когато започнах да пиша името и в Google ми излезе съджест, който допълваше името с думичките "пирамида", "измама", "мошенници". Може да се каже, че не бях във възторг, но все пак, в интернет всеки може да пише каквото си иска. Аз съм жив пример.
Намерих квартала, намерих и сградата на фирмата. Бях подранил и реших да изпия едно кафе докато стане време. След почти един навъртян километър пеша кафене не намерих, но станах свидетел на възрастен мъж, който се "изходи" на 20 метра от мен. Почти го приех лично. Наистина предпочитах мацки с транспаранти...
Влязох в сградата и се качих на етажа, който дадената фирма окупираше. Влязох на интервюто и зачаках интервюиращият. Той се появи след 5 минути. Точно толкова продължи и самото интервю. Няма и толкова. След 3 въпроса събеседникът ми явно успя да ме разчете доколко съм перспективен и ме изпрати да си ходя. Чувствах се все едно бях седнал да играя шах с 4-годишен хлапак, който изведнъж се оказва син на Веско Топалов.
Вечерта, обаче, получих обаждане да заповядам на обучение. "Баси, колко съм добър" отново си помислих. Естествено, и тук нещата не се стекоха според очакванията ми. Всичко, което бях прочел за фирмата от изпатили си хора, се сбъдваше с невероятна точност. Оставаше само да ми поискат пари за обучението.
На другият ден се завърнах във фирмата, облечен с ризка и вратовръзка (задължиха ме по телефона). Бяхме аз и още пет кандидата. Останах с впечатлението, че няма значение дали си се явил на интервю, просто трябваше да си с риза и вратовръзка на уреченото място в уреченото време - щом си се барнал, значи участваш в обучението. След кратко разяснение на позицията (която нямаше нищо общо с позицията, за която аз се явявах, а по смутените погледи на другите разбрах, че и за техните също) обучаващият на развален български съобщи гордо "Първо, трябва да внесете 350лв за обучен...". Не чух продължението, защото вече слизах надолу по стъпалата към изхода. Поне ще се разходя из София...

След всичко казано до тук, мога да обобщя само с едно изречение - наистина се надявам тая работа с писането да проработи...


Още статии:
1. Да завъртиш Нобел в гроба

2. Г-н Main и Перфектната страна
3. Един блогър без компютър

 Photobucket
Category: За живота от нещата | Added by: momoneymain (29.05.2010) | Author: MoMoneyMain
Views: 1257 | Rating: 5.0/4 |
Total comments: 0
Only registered users can add comments.
[ Registration | Login ]

Login form

Search

Site friends



    

Приятели:
IGB Advertising Ltd.

Statistics


Всички на линия: 1
Кибици: 1
Наши: 0