Ту-туф ту-туф към Hauptbahnhof... или 4 дни в Берлин - За живота от нещата - Publisher

Само преди няколко часа в Берлин пия доста по-дълго, разредено и като цяло гадно кафе. И беше 8 пъти по-скъпо. Да, осем. Сега си го поръчвам от една метална будка във формата на легнала кутийка Кока-Кола, стара почти колкото самия бранд. В Русе съм. Кафето е по-малко и е горчиво. Харесва ми. Метафората е пълна.

Ставаме в 7 и нещо, оглеждам се, 6 човека в една стая. Трима на земята и трима на леглото. Почти не помня как е станало. Стаята на Евгени е всъщност един атик (мансарда) и е болезненият избор, който правим след като се разочароваме от условията в един хостел и тръгваме по кръчмите, за да използваме и без това малкото време, с което разполагаме. Атикът е супер арт. Мансарда в Прага, братле.

Изпращаме другите 4-ма до спирката по маршрута трамвай-метро-автобус-летище, а ние с Евгени вземаме друг трам до ЖП гарата. Теглим по една багета и се шмугваме във влака. Евгени е купил предварително билети, но без запазени места. По-късно ще страдаме от това.

Тръгваме и още в първите минути изпадам в технически (почти цивилизационен) шок, такъв, в който не изпадам дори и при всеки нов Айфон или при всеки нов психоакустичен модел за компресиране на аудио файлове. А именно - влакът не прави "ту-туф-ту-туф". Обяснението е просто, но на мен ми трябват минути да го осъзная. Движим се адски плавно, а вътре е много тихо. Гледам навън с опулени очи, а Евгени се смее. Той отдавна е европеец, аз само по статут съм такъв.

Проспивам границата и се събуждам от хлопане по вратата, митничар иска документи. Малко по-късно в Дрезден се качват 4 милиона германци и започват да пъплят из купетата като скакалци в цъфнала ръж. Лека полека с Евгени сме изгонени в коридора, тъй като нямаме запазени места. Първата нахлула лелка в купето даже е някакси мила, изсъсквайки на Евгени "Das ist mein Platz!!" с изцъклен поглед, при което той едва не пометна. Следват други мили хора, които само посочват с пръст да освободиш мястото и изгрухтяват нещо на немски. Прави са, нямаме запазени места.

Слизаме на Hauptbahnhof в Берлин. Голяма гара. Ама голяма. Дърпаме куфарите когато топла българска ръка тупва по рамото Евгени. Цецо решил да ни посрещне. Костюмар е, идва направо от панаира. Участват там с товарен локомотив. Мръдваме до хотела му да си оставим багажа и газ на панаира. Разглеждаме и се снимам с адския мазен локомотив от бъдещето. От време на време търся безжични мрежи, тъй като в Естония нямахме нормален нет 7-8 дни и се чувствам бавноразвит. Търся, но нещо няма отворени мрежи. Хм. Чувствам лек дискомфорт.

Чувам се с Маринчо, нашият хост в Берлин. Разбираме къде живее и отиваме до там с един убан (U-Bahn) и един есбан (S-Bahn). Между другото метрото (U-Bahn) в Берлин стартира през 1902 г., а надземното метро (S-Bahn) далееееч по-късно през 1924 г. Сега се замислете. Сега спрете да се замисляте. Продължаваме.

Маринчо е целият в ремонт. Издава квартирата след няколко дни и трябва да я върне в изходен вид. Т.е. почти основен ремонт - стени, под, лайсни, миене, бърсане. Заебаваме го да си действа и хукваме към центъро. Лъзваме се по Alexanderplatz, кръстен на руския император Александър I. От там минава една от най-дългите и стари убан линии - U2, която няма нищо общо с ирландската банда.

Намираме кръчма с външна част и много газови гъбки за отопление. И най-важното - пуши се. В Германия пушенето е забранено навсякъде, освен по улиците. Затова с Евгени сме повече от доволни. Сядаме и се почва.

нсултация помежду си, сервитьорите излизат с предложение - Hackescher Markt. По-късно разбираме от Маринчо, че това е квартала на нощните заведения и курвите. Ние видяхме повече траверси, отколкото курви, т.е. - 1 курва и 2 траверса. Първо пием по едно в обширна кръчма в стар стил, след което се забиваме в AM-PM - денонощно клубче. Хлоп на бара и поръчваме. Виждам, че имат нет, питам персонала - не знаят паролата ("I'm just a bartender"). Мамка му. Замъглен поглед, леко напрежение в

С Евгени ходим няколко пъти навън да пушим, докато не забелязвам, че някаква в другия край на бара пали цигара. Питам един сервитьор тук пуши ли се и той отговаря - да. Казвам му, че не виждам пепелници, при което той отговаря, че мога да тръскам на земята. Не му вярвам, тъй като е явен педал (много педали, бе) и си помислих, че нещо ме върти и иска да ме бомби някое евро в комбина с охраната. Не на батко тия номера, мойте.

То хубаво де, но оная си продължава да пафка и да се налива с алкохол. А аз правя само второто. Не върви някакси. Споделям с Евгени, но той не може да реагира адекватно, тъй като с Цецо сме му поръчали един Лонг Айлънд и вокабуларният му апарат почти е изключил. Някъв пич пали и той цигара и аз избеснявам, избирам си друг сервитьор и го питам директно тия хора защо пушат след като е забранено и има табели навсякъде. Оня вика - пуши на твоя отговорност и хвърляй на земята. Връщам се при Евгени и му обяснявам със знаци, тъй като зрителният му апарат в "Safe mode with command prompt". Доволно палим цигара. Усещането е невероятно. Пушим в нощен клуб, в Германия, 2010-та. Смесица от свобода и страх. По-късно разбирам, че ако дойде проверка те глобяват тебе, а клубът си е ок, тъй като няма пепелници никъде, табелите са сложени и казват, че не са те видяли...

Събуждаме се с Евгени, Марин го няма, на някакъв курс е. Оправяме се набързо и излизаме. Искам да видя някои неща и Евгени ще ми е гид, тъй като е идвал. Мятаме се на убаните и есбаните в посока - Checkpoint Charlie. Това е бил пропусквателният пункт между източната и западната част.

По пътя засядаме в някаква закусвалня, грабим по две закуски и кафе. Кафето е много дълго, разредено и безвкусно. Американско. Близо до закусвалнята някъв си е спрял електромобила и си го зарежда от електро-колонката. Лудница.

Стигаме до Checkpoint Charlie, където туристите пъплят като въшки по главата на клошар. Бившата Берлинска стена е отбелязана чрез два реда тухлички, вградени в пътя/тротоара. Пускаме се до Бранденбургската врата, по пътя се снимам на мемориала в памет на убитите евреи, мърдаме и до Райхстаг

Цецо товарят днес локомотива и го изпращат за България. Последен ден за панаира. Отиваме до там, но главните порти са затворени. Връщаме се по центъра и намираме малко кръчме със съмнителна ба

Вечерта се събираме с Цецо и тръгваме да търсим заведения, клубове. Обикаляме доста и псуваме гадното време, нищо не намираме. Накрая влизаме някъде все пак. Не знам в кой квартал сме. Дойдохме с есбана. Заведението е с приглушена светлина, високи дървени маси и столове, подът е застлан с пясък, почти няма никой. Сервитьорката е готина.

Цецо излита рано сутринта към България. С Евгени се пускаме по моловете - шопинг тайм. Харесвам една ризка, пробвам, Евгени намира същата, но по-як цвят, вземам я. Дееба тоз фешънтрегер, дееба. На едно място виждаме плюшени бели мечета. Мечката е символ на Берлин. Купуваме по едно мече за приятелките си. По-късно се сещаме, че нямаме такива. Евгени не е сигурен.

едната спирка, а аз съм вътре в тръгналия отново влак и се хиля като идиот. Ето тези малки неща. Правя още една-две шопинг обиколки, изгубвам се в огромен мол, а когато най-накрая излизам от някакъв изход - намирам безплатен безжичен интернет. Там, насред улицата. Батерията ми пада, но аз съм в екстаз, въпросът е принципен.

Ставаме адски рано и Маринчо ме изпраща с целия багаж до есбана. Хващам 9-ката до летище Schönefeld. Излитам с German Wings и кацам на Băneasa в Румъния - най-гадното летище в тази част на Европа. Следобед съм с майка ми из Русе по задачи, спираме за кафе при металната будка.

P.S. Във влака Прага-Берлин, някъде между Дрезден и Берлин все пак долавям едно "ту-туф, ту-туф". Скачам на крака и поглеждам Евгени опулено с вдигнат във въздуха пръст. Той се залива от смях.

Catalog categories

Login form

Search

Site friends

Statistics