Събуждам се, защото цяла от дявола е обладана душицата миииии. Или поне така пее телефонът ми. Поглеждам кой е и внимателно натискам „Тихо”, за да продължа със съня си. 2 минути по-късно, отново чувам сладкия гласец на бат Венци приканващ ме към кражба. Вдигам, защото се не трае. Поканен съм на Холотропно дишане още от съблекалните на днешния ден. Всичко е платено, аз само трябва да се явя, което улеснява избора ми още повече, след като преди това е улеснен от положението ми на съненост, в което разсъждавам със способностите на нискоинтелигентен аутист. Приемам.

„Носи одеяло!” отбелязва хладно гласът в слушалката и затваря.

…

20ина минути и едно кафе по-късно, започвам да събирам спомени от разговора, което не довежда до нищо, тъй като си спомням само „езотерика”, „дишане” и „одеяло”. Всеки опит да свържа трите думи в що-годе нормално изречение е мимолетен и прключва с неуспех.

 Все пак, като човек, който следва една доста елементарна логика (Пример: има цици, значи е жена), която липсва в езотериката като цяло, решавам, че е време да пия директно от извора и да видя какво толкова се зарибяват хората, па като ще плюя поне да знам по какво плюя. Решено. Не правя проучване, за да е интересно.

Излизам от входа, прецизно следен от подозрителните погледи на няколко съседа, които явно не са виждали добре изглеждащ младеж с одеяло под мишница. Навън вали сняг, значи не отивам на седянка, с което предположенията им се изчерпват. 

Отвън ме чака лакеят ми – момиче на моята възраст. Оставям си одеялото до нейното - решено в крещящи цветове, което някак успява да ме успокои, че все пак тя ще привлича погледите.

Пътуването

По пътя изисквам малко предистория и светлина върху така нареченото „холотропно” дишане. Представям си холограми, футуристични събития, превръщането ми в суперчовек. Нищо такова. Оказва се определен начин на дишане, при който изпадаш в транс и достигаш до дълбините на подсъзнанието си, хващаш го за ревера, плюеш му в лицето, зашлевяваш го и го караш да ти каже истината. Лекуват се депресии, страхове, научаваш за себе си. Медитация, хипноза, леене на куршум в едно. Не питам за цена. Тя няма значение. Приключенията нямат цена…

Спираме на ключово място в центъра на града. Ключово, защото всички могат да ме видят как минавам косо главната с одеялце под ръчичка. Спътницата ми явно я гризат същите съмнения, та предвидливо вади чанта от кауфланд, в която нацъркваме двете завивки. По-шарената нагло стърчи отвън и само дето няма глас да крещи на хората поименно да ни гледат. Честта да нося чантата се полага на мен, като момък. С тихи псувни заравям глава в голямата яка на якето си тип „уплашена костенурка” и с бодра крачка бързам към мястото на срещата. Там няма никой. Остават 5 минути до началото, ние сме сами, а на мен са ми обещани поне още 10 човека (млади). Напрежението ескалира обратнопропорционално на температурата. Ако почакам още 10 минути, не „холотропно”, а „уста в уста” ще е моето дишане. Започват да се появяват хора с одеяла. Споглеждаме се съзаклятнически, разбират, че сме свои и застават до нас на студено. Започвам да усещам първи признаци на сериозно желание да извадя одеялото си и плюейки на всякакъв текущ и бъдещ социален живот, да се загърна с него насред центъра. Тъкмо, когато желанието ми е почти облечено в действие, към нас се обръща млада жена, изглеждаща на средна възраст. Точно така, от типа 25-годишни лели, всички познаваме минимум една такава.

Тя се оказва инструкторката по дишане и съвсем културно и по езотерически спокойно ни обяснява, че сме чакали на грешно място. Във въздуха започва да витае усещане за кървава саморазправа. Останалите чакащи с нас ни гледат на „холотроп” и урина.

Тихомълком влизаме в помещение тип „маза” или „шато”, както е модерно сега да се казва. На една от вратите има лепната хитра бележка „За дишането тук”. Влизаме. Посреща ме гъста, почти с физическа форма, миризма на църква и под постлан с едни меки работи. Събувам се, събличам си якето и съм готов за приключения.

Интро

Нареждаме се в кръг – признак на равенство. Тук вече няма шефове, няма по-умни, няма по-силни, което е в мой ущърб, тъй като болшинството са жени (booyah!). Инструкторката приканва всички да се представят и да кажат нещо за себе си. Настъпва притеснено мълчание. Решавам все пак да разчупя този натрапен комунизъм и първи се представям набързо, след което всички останали започват да следват моя модел (име, години, професия, любим компот…). От това се чувствам добре за себе си и започвам да гледам към едно светло бъдеще.

Пускат ни филм за самото дишане. Измислено е от интелигентен чичка, който е някакъв преподавател в някакъв университет, който може да съществува, а може и да не. Във филма се споменава, че въпросният тип е открил „холотропното дишане” чрез експерименти с LSD. Решавам да игнорирам предупредителния вой на разума си.

До момента всичко е обяснено по научен тертип, използват се медицински названия, всичко е ‘legit”, ако не се смята това, че инструкторката слага ударението на "о”-то в думата „метод”. Факт, който кара множественото число на съответната дума да звучи като свети брат открил славянската писменост.

Подават ни лист за попълване на данни и кратка анкета. В кратката анкета, съвсем закономерно, като сред свои, се мъдри въпрос „Имало ли е проблеми при раждането ви?”. Отбелязвам „Да” и впрягам допълнителна част от енергята си в заглушаване на воя на разума ми. Това е видяно от инструкторката, която тутакси прескача двама и сяда до мен на земята. Пита ме, какъв точно е бил проблема, и след като внимателно изслушва отговора ми, ме хваща за рамото и ми казва „Не се страхувай, но ще го преживееш отново”. Решавам, че е уместно да не отговарям и приключвам разговора.

Сеансът

Настава време за същината на приключението ми – самият сеанс по „холотропно дишане”. Лягам на меко, загъвам се с домашнодонесеното ми одеяло и се приготвям да вникна в дълбините на подсъзнанието си, този мръсник, и да изстискам всяка информация, която крие от мен. Лампите се изгасят, приканват ме да се отпусна и да дишам малко по-учестено, ама не чак толкова, както и да затворя очи.

На тъмно, със затворени очи, легнал, загънат и отпуснат, аз изпадам в най-красивия и съвсем логичен в този момент транс – дълбоката следобедна дрямка.

Събуждам се след няколко часа. Разочарован, че не съм се срещнал в една последна битка с моето подсъзнателно аз, но доволен, че теорията ми е правилна, а логиката ми непокътната, като половите органи на Марта Вачкова.

По навик проверявам джобовете си за ценности и с леко разочарование отбелязвам, че няма плюс. Няма и минус. Поглеждам към спътницата си, която също не изглежда като да е яздила из дебрите на подсъзнанието, но за сметка на това отпочинала и леко сънена. Давам зор да си ходим, което е парирано от покана за седянка в кръг и споделяне на изживяното. Подават ми се лист хартия и цветни моливи за да обрисувам виденията си. Подсъзнанието ми се събужда и ме кара да рисувам глупости. Отклонявам.

Виденията

Забелязвам, че всички са нарисували нещо. Явно имат история. Решавам, че е ще е интересно и се заслушвам. Първа започва млада дама, която разказва, че имала видение, как кръжи около върха на висока планина в поза Лотус. Сподавен смях от мястото, където сядам аз. Млад мъж разказва как е имал видение, че е диджей в клуб и било толкова реално, че дори усетил как си тактува с крака, дали не сме го видели случайно? Инструкторката пиква малко от радост и започва да редува думите „архетип” и „страхотно”. Всичко медицинско и логично от филма отива по дяволите, а господинът измислил дишането се върти в гроба като пиле на грил, нищо, че е жив.

Време е за лудост!

Третият „пациент” разказва, как не е усетил нищо, с което печели симпатиите ми. След това довършва, че по едно време вече не усещал тялото си и в този момент бил толкова щастлив, че се разплакал. 2 пъти. С което загуби симпатиите ми. И уважението ми. Инструкторката получава лекичък оргазъм. По вида й – вероятно първи в живота й.

Възрастен мъж, на около 50 разказва, как летял към лилаво/пурпурно петно, което го успокоявало, а до него имало три същества, които май били елипси, но били добри, въпреки, че не ги познавал. Тук се асоциирах с него – и аз нямам много познати елипси. Пък и нали – реално до колко можеш да познаваш една елипса, тези обвити в мистика копеленца…

Възрастна жена, почти баба, с екстериора на Пол Гаскойн и мустака на Фреди Меркюри, разказва как е сънувала шамани и римската империя, в която тя била гладиатор, защото виждала как убива много хора. Замислям се, че няма психолог, който да прочете нещо хубаво в това, но игнорирам по-нататъшни разсъждения. Инструкторката, напротив, достига нирвана и чупи рекорд в използването на думата „архетип” в рамките на едно денонощие.

Следващата жена, която някак гордо се похвалва, че е минала всякаква езотерика, само това не е правила, заебава виденията и по един нетърпелив начин, сякаш за това е дошла, започва да разказва с героичен патос за раждането и смъртта и как е по-хубаво да умреш, от колкото да се родиш. Чувството ми за самосъхранение тихичко се моли в дясното ми ухо и сочи към вратата. Игнорирам го. Такъв материал не се изпуска, аз от журналята ли съм или бушмен?

Последната жена решава, че сме лукови глави и преразказва Аватар. Не намирам смисъл да я заклеймя с "Bullshit!”. Все пак тая жена може да се окаже най-уравновесената.

Идва и моят ред. Обявявам, че съм спал, все едно обявявам 200 в решаваща игра на всичко коз с реконтра. За останалите беше просто обявяване, но за мен прозвуча като победоносен вик. Мога да се закълна, че чух съвсем тихичък писък на настъпената изпод обувката ми теория за езотериката. Една кратка реплика за човечеството, една голям победа за мен.

Холотропно дишане: Изкуствено създаване на хипервентилация чрез учестяване на дишането, при което мозъчната кора се пренасища с кислород, водейки до от леки до средни по големина халюцинации.