USA Mail №3

Предисловие: Само да уточня, че в момента не съм много трезвен. Така.

(бел.ред. - бая редакция падна на текста в този мейл)

Музикална пауза: „Аааааааааа, всичко води към тебе знааааяяяя! Нааа парчета разкъсваш ме бавно пак, ти си ми в кръвта, и към теб летя!...”

Или пък: "Събудии мее в 2 през нощтаааааа, без причина просто такаааа”

А защо не и:

„Куцо магарееее, малелеее,

куцо магарее, малелеее,

4 краченца, малелеее

и 1 резервно – олелееее!”

Олях се малко.

Айде сега:

Колкото и да е странно, аз съм още жив. Работата е убийствена във всеки един смисъл на думата, всеки ден се прави различно нещо, най-гадното е да се копаят дупки за напоителни системи. Като казах системи, тия от фирмата имат навика системно да ни пращат, нас БГ контингента, там където има за копане. Оня ден подочухме супервайзъра ни да говори с шефа на фирмата по телефона и да ни нарича: „the Shovel Squad” ("Отряд Лопата”). Доста окуражаващо. Пращам ви снимки на работното място, там където съм усмихнат е нарочно, само за снимката.

Ранчото, на което работим сега е далеч от града, обградено само от планини, отсреща виждам само крави да пасят. Абе все едно съм в Нов Български Университет. Отколешна моя мечта е, кулминацията на деня да ми е, след като хапна 2 сандвича на обяд (седнал на земята), да се излегна за 10 минути до трактора (точно така, на сянка). Сега разбирам защо им викат „бригади” на тези програми. Друга моя детска мечта е, на сайта на мястото където работя да има снимки на крави. Не, сериозно - www.mountainmeadowcattleco.com

Добре ми говореше баща ми на времето: „Дай да ти взема 12 хасковски ситно-накъдрени черноглави овчици и 12 добруджански юрдечки, па  да си ги пасеш на ливадата, кеф ти да се излегнеш под ореха, кеф ти да посвириш на кавалче!” А аз: Не! Дай тате пари за магистратури, да ходя в София, да ставам министър! На ти сега министър! Сутрин обувам гамашите, мятам ямурлука, само гьостерица дето нямам, и газ на работа! И как да направя наште горди? Свинщина.

За колата.

Струва ми се, че съвсем скоро ще хвърли верига. Ще метне ангренажен. Ще издъни гърне. Не, че нещо де, много добре си работи ултра скъпото возило. Ето например една събота ходихме на шопинг до Денвър, и по пътя спирахме само 6-7 пъти. Не можах да разбера какво толкова искаха тия дето ни разминаваха (т.е. всички), всеки мяташе ръце, не знам защо. Когато спряхме нищо особено не забелязахме. Само дето се чуваше странен шум от резервоара и когато отворихме капачката отвътре започна да хвърчи горещ бензин под налягане. Половината магистрала беше в бензин. Нали ви казах, нищо особено. Не ми е притеснено.

За купона.

Е време беше да ни пишат и по вестниците. Решихме да направим купон в нас, цяла седмица обикаляхме с джипа и де що видим българин, го канехме. Общо взето поканихме всички българи и македонци от Параходево. Събрахме се към 25 човека, едната българка беше получила колет, донесе ракия, направихме си шопска салата, и да, наклахме се като говеда още в 22:00ч. И оттам - дай тая мръсна чалга, батко! Ченгетата дойдоха чак в полунощ (тук след 22ч е забранен абсолютно всякакъв шум). Казаха ни да спрем музиката, и ние го направихме, но не издържахме, та се преместихме в тази същата българка да си допием. Както и да е, купона се провали общо взето. След два дни в местния вестник, в полицейската рубрика беше описан нашия случай с адреси и подробности. Мамо, тате – горди ли сте сега? Който не вярва, пазя един брой от вестника, ще го донеса в БГ (бел. авт. - донесох го).

За дискотеката.

От време на време посещаваме клуб „Нивелирите” (Levelz), село Параходево. Готиното е, че когато някой каже, че ще излиза петък или събота вечер е ясно къде ще ходи, понеже това е единствената дискотека. Жестоко просто. Странно, че вътре няма шилета и кокошки, интериора ми изглежда подходящ. За посетителите няма да говоря. Миналата събота навън се сбиха, аз лично гледах как една американка (стандартен американски нерез, 125 кг, категория: бягай), хвана един балък, сложи го на една колона и започна да го блъска. Добре, че беше невероятната намеса на охраната, които застанаха на стълбите горе и започнаха само да им викат да спрат, щото ония били извън територията на дискотеката и там нямали право да пипат. Аз се разсмях, а един американец до мене ми вика с горд тон: „Hehe, welcome to America, a fight like this is a usual thing”. Абе нещастник. Ела в България и ще бъдеш бит, ебан и късо подстриган още на аерогарата ве!

Това ми напомня на друг случай. На работа сме, и се налага да се отиде някъде наблизо с работния пикап, супервайзорът е зает, трябва някой от нас да отиде. Принципно всички знаят, че имаме БГ книжки, и така, когато кажеш – „Аз мога да отида..”, оня се обръща към тебе и с ехидна усмивка казва: „Че ти можеш ли да караш кола с ръчни скорости?!?” Представяте ли си? Аве, малоумник, аз кога съм се резал с Москвича от Русе към Червена вода, и съм смъквал от 4-та на 3-та, после вземи тая втора, и по баира съм ги ял всичките ве! Боклук.

Ей такива неща.

край на писмо №3.

USA Mail №4

10 октомври 2005.

Аерогара София.

Някъде около 13:15ч.

Стотици млади момичета тръпнат в очакване. И ето, часът настъпва – появява се наш Светльо с два куфара и раница, нахилен.

. . .

Стотици млади разочаровани момичета тръгват към такситата.

Примерно. Та, така де, ето и официалната дата:

10 ОКТОМВРИ 2005 (ПОНЕДЕЛНИК), 13:15ч, АЕРОГАРА СОФИЯ

Който иска, да заповяда. Неофициално облекло. Шампанско, питка, мед.

Иначе кво да ви кажа, работим тука като за последно. Караме джипа за последно. Установихме, че проблемът със загряването на резервоара е в гърнето. Намерихме гениално решение – откачихме го нацяло. Сега е по-добре, но пък реве като издънен Москвич. На всичкото отгоре, от около седмица работи само на 3 цилиндъра и звука, който издава е неописуем. Малко ни е страх, защото тука глобяват за какво ли не. Цаката е, когато минаваш покрай ченгетата или шерифа, пускаш газта и освобождаваш от скорост. И няма проблеми.

Оня ден карам аз по Highway 40, разбираш ли, и си нагласям нещо парното и ей така без да искам съм влязъл в насрещното. Да, на магистралата. Градската и част няма разделителна мантинела по средата. Ония се разпищяха около мене, ама кво толкова искат не знам – ми така де, не мога да си оправям парното и едновременно да гледам пътя, ебаси.

Иначе сме като сикаджии с тоя джип. Караме бавно из даунтаун, вътре небрежно дъни чалга, всички сме с почти бръснати глави и с едни анцузи такива, само някой да си направи устата и ще изгърми, честно.

Работата все повече ми харесва и смятам цял живот с това да се занимавам. От тва бухане с какви ли не инструменти ми се ебават ръцете и понякога ме боли, примерно като щракам с пръсти. Браво бе, не мога да щракам с пръсти – отнеха ми най-ценното. Сега как ще се напивам?

Както и да е. Аз работата я приемам вече като фитнес. Понеделник и вторник правя ръце и гръб с лопата и търмък, сряда и четвъртък гърди и рамо с кирка и pounder за набиване на железни колове, а петък крака и корем - пренасям бетонни блокчета. И не стига, че ми е писнало отвсякъде, ами и некви ше ми се правят на тарикати. Оня ден един нов работник (американос), говорим нещо за близнаци и аз споменах, че познавам близнаци в БГ, и оня веселяк избухна с адския майтап: „Ама вие и близнаци ли имате в БГ, хохохо...” Лелее, що ти трябваше да го казваш сега тва бе? Що плюеш срещу вятъра, бе момче? Що ходиш бос по жаравата, нестинар ли си, къв си?! Оставих го да живее, не съм такъв...

Ама, кво си трая и аз - я се върни батко вкъщи, пални Trooper-а, натовари сикаджиите, мръсна втора, трета, за 5 минути сме там – УАУ УАУ УАУ, изяж тия лопати ве, веселяк!!! Смешно ли ти е, сега?

Както виждате, не съм издънил нацяло, само припатквам от време на време. Ми, кво няма. Равносметката е жестока – до преди три месеца работех в министерство, а сега мога да карам почти всички видове селкостопански машини. Естествено, че ще го сложа това в CV-то си. Айде, някои от нас тука поне имаме шофьорски книжки, но 2 от момчетата все още нямат. И фактът, че са се научили да карат трактор преди да се научат да карат кола, не е много обещаващ за кариерата им. Никак.

Но, о, нека ви разкажа за жените тук. И по-точно за тия дето работят в нашта фирма. Верно, че тука се борят против дискриминацията и наемат какви ли не хора за какви ли не работи, но тва тука е няква хипер-криминация, честно. Тия жени (20-28 годишни) работят наравно с нас, а някои даже и повече. Бухат с кирките, карат трактори, просто не е истина. Има една, която като я видя да забива железни колове, леко се подепресирам. И въпреки, че тук изискванията ми са занижени до може би проста полова съвместимост, бих казал, че тя е що годе готина даже (е добре де, хубавелка си е; ще и свири дупето като сборджийска свирка; ще си поиграем на „Вълшебната фея” – давам и магическата пръчица и тя започва да прави чудеса с нея; може и на концерт да я заведа – тя ще свири, аз ще дирижирам... отплеснах се). Ми не е нормално тва за мене. Тя тази е изключение, повечето са класови нерези, уригват се и пърдят най-нагло. Отврат. Не ми идва да промоча каръко даже (благоевградски фолклор, не ми се обяснява сега).

Тва е, броим дните тука. Не знам изобщо какво точно ще правя като се върна, знам само, че втори път в казарма не искам да ходя. Другата седмица ще пиша сигурно последен мейл преди да тръгна. Айде мойте, чао!

П.С. Лопатата – тя изгражда, тя не да разгражда.

                        Диско 1                                                   Диско 2

                        Диско 3                                                        Диско 4

На другия ден...

край на писмо №4.

USA Mail №5 (манифест)

Служба не остана, ей! КОЙ КАЗААА? - У-ВОЛ-НЕ-НИ-ЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕ!!!

Този път по-кратко, щото ни резнаха нета вкъщи и пиша от едно кафе. Как може такава наглост бе, да ни резнат точно преди да си тръгнем. Не, че не го крадяхме от комшиите де, ама пак си е гадно, ебаси.

Предисловие: Пращам ви една песен, с която искам да ви поздравя, ей така.

Няколко дни преди да си тръгна за БГ си размишлявам тука за лятото, което току що свърши. Какво изпуснах, какво преживях и т.н. Общо взето нямам търпение да се прибера. Направо не издържам вече. Някак си не съм на място тук и тва е. Не, че нямаше гъзария примерно – джипа паркиран отпред, бензина евтин, когато си искаш газ и заминаваш нанякъде; Парламентче, маркови алкохоли, коктейли, мартинита, лудница. Всякакви глезотии тука. Ама не става така. Липсват ми много неща от България, приятелите... Ебал съм ти и Щатите, кефи ме тука, ама кво да прая аз тука?! Не стаа.

Драги американци,

Харесва ми вашата държава, и то много, но не е за мен тука. Защо ли? Ми щото не съм свикнал, тука ебати демокрацията честно. Много неща ми приличат на това, което са ми разправяли за едно време комунизма в БГ. Не искам така. Искам си България. Искам Загорка и Каменичка, искам пържени картофки със сиренце, шопска салатка и гроздова отлежала. Искам си българския хляб, лютеничка и кюфтенца, е тва е! Разбрахте ли!

Видях ви прословутата американска гордост на 4-ти юли. Верно, фойерверки, тва онова, ама липсваше нещо. Насядали наште на едни пейки, гледат небето 20 минути, и после айде вкъщи или да пият някъде. Къде е духът, къде е веселото? Я елате в България, примерно на концерт на Слави и компания, бе драги американци. Да видите кво се казва дух, 60 000 души пеят български народни песни. Лудница.

Тва е. Идвам си на 10-ти. Няколко дена почивка и после почвам J Телефонът ми е същия. Аре.

П.С. Единствената причина, поради която не съм обладал някое прерийно куче, е щото са много бързи копеленцата и се мушкат в едни такива дупки в земята. Ама ще ококори очички някое скоро, мхм...